Липсата на тази дума в езика ни показва, може би, че българинът не е имал никога нужда от онова, което тя изразява, Шрифт – буква, ала и нейната мярка; писмо – но заедно с него и вида, формата и структурата му; едно наистина широко понятие, което включва калиграфията, графиката, декоративното изкуство и неговата последна рожба – плаката. – Изкуството да се пишат букви, да се украсят, но и да бъдат наредени, комбинирани, композирани; онази стилова проблема, отначало свързана тясно с книгата, а след това отхвърчала далеч в живота, преляла на улицата, отразяваща автоматично всекидневието, вечен спътник на тълпите.
Може би тази безгранична власт на шрифта се корени отначало в самата същина на нашето, новото време: в бързината на съобщенията, в точността на машините, в еднаквостта на разписанията – в онзи сложен комплекс от форми, движение и темпо, тъй присъщ на големия град и тъй неразделно свързан с неговите обитатели. И тези обитатели, сами съставна част от улицата, превърнати в автомат, сигнал или цифра, насочени по най-късия път и най-малката съпротива – носят със себе си и едно ново познание: на шрифта.
не гледа:
той чете…
Защото модерният човек не гледа: той чете. Окото му отдавна е престанало да се отдава на съзерцания, да се любува или мечтае – той няма за това време: той трябва да прецени с един поглед, да се ориентира с една дума, да съобрази с един жест – и по необходимост той търси най-очевидното: сигнала, белега, надписа, шрифта. И този шрифт трябва да бъде също като неговата мисъл: лаконичен, ала отчетлив, оригинален, ала правилен; достатъчно голям, за да бъде забелязан, ала достатъчно къс, за да бъде прочетен с един поглед. И най-сетне, той трябва да бъде съставна част от улицата, без да пречи на погледа: да се съчетава с правилността на фасадите, с геометриката на релсите или жиците на пътуващитe тренове, омнибуси и трамваи; да бъде едновременно орнамент и реклама, разписание и архитектурна форма, съобщение и украса. Така той е получил една елементарна стегнатост, която го прави единен и универсален; прост, без никаква украса: черен върху бяло или златен върху черно, информиращ и удобен, изкусно съчетан с камъка, емайла и стъклото, почти винаги еднакъв.
Това е типичният шрифт на ежедневието, на онова, което немците наричат Verkehr или Betrieb: редовният пулс на града, правилният кръговрат на движението, пазаря и работата – автоматичността на живота. Това са витрините с надписите и цените в тях, гишетата, фирмените табели, часовниците, сигналните показатели и рекламите. В тях буквата е съчетана с надписа по най-късия път, в най-малкото място: геометризирана, икономична, безпогрешна – една истинска почивка за окото, ала тъй отчетлива, че да се запечата завинаги и в най-беглия поглед. Американците са, може би, най-големите майстори на тоя шрифт: в техните надписи на омнибусите, чакалните, улиците има някаква изключителна системност, една светкавична четливост, която просто хипнотизира с очевидността си – и с онази необяснима изразност на формата, която е едновременно сигнал, съвет, упътване, предупреждение.
Ала доведен до своята крайност, опростен и безличен, този шрифт става накрая банален; той не привлича вече вниманието. Окото на минувача е преситено с него: запечатвайки автоматично формата му, то престава да го вижда, тогава всяко напомняне е безполезно: надписът се смесва с милиардите си подобни и престава да съществува. И за да бъде все пак прочетен, шрифтът става други: той слиза от улицата и се специализира, става самостоятелен и необикновен, приема измамливите преображения на сензацията, на парадокса, на чудото: той избухва с хиляди отражения в плаката.
Плакатният шрифт е най-непостоянният, най- бруталният, най-художественият. Той взема формите си отвсякъде: от старите гравюри, от иконописите, от галантните литографии; съчетава живописното с печатното, декоративното с графичното, историчното с модното; най-сетне, недоволен, той създава свой собствен стил. И този стил е тъй гъвкав, бляскав, своенравен и могъщ, както и душата на големия град: онова жадно устие, гдето модата, порокът и сензацията се сливат в шеметен кръговрат. Така плакатният шрифт е безкрайно нюансиран, изкусно вплетен с орнамента и рисунката, ала винаги непосреден, гротескен и светкавичен, за да прикове и очарова окото на тълпата. Парадоксалното в него е онова безименно приспособяване към вкусовете на деня, съчетано с културната изтънченост на високото изкуство; едновременната му популярност и презрителна субективност – и най-сетне онази чистота и кристаличност на стила, които го правят празничното дете на рекламата. И понеже с това художествената му стойност започва да получава все по-голяма трайност спрямо мимолетното му съществувание на улицата, той се прибира най-сетне – пречистен и луксозен – върху корицата на модното списание.
Това е илюстрованият журнал, магазинът, светското списание, което трябва да бъде по-скоро прегледано, отколкото прочетено: в чакалнята, във вагона, в кабинета – всичко, което големият град излъчва непрекъснато: модата, събитието, удоволствията. Така илюстрованият журнал става само есенция на улицата, откъснат от лакомото око на тълпата. За да приеме вече интимните форми на близкото общуване, шрифтът го следва: концентриран, намален в мащаб, пречистен по боя – той става графичен. Експлозиите на плаката изгубват ексцентричността си на проспекти, за да се смирят в рамките на страницата; шрифтът вече няма нужда да крещи на окото: той му разказва сега; той става неразделна част от книгата, от формата, от печатарската техника; рекламата малко по малко отстъпва на духовния интерес, забавата минава незабелязано в потреба на изкуство; най-сетне мимолетният илюстрован журнал се превръща в художествено списание, в художествена книга. И там шрифтът празнува най-големите си великолепия.
Изкуството да се издаде една художествена книга: заглавната корица, илюстрацията, винетката. – Буквата, която добива особения смисъл на текста; която следва душата на книгата, за да преплете образността на стиловата форма с невидимото на идеята; онази крайна граница, гдето дума и буква стават едно и също: шрифт. Уилям Морис създаде в Англия този странен жанр от художествената индустрия, който и досега прави английската книга ненадмината, – а после дойдоха на помощ благородството на баграта, великолепието на материала, съвършенството на техниката: цветният печат върху кожа, дървената гравюра върху пергамент или тъкан; тънкото изкуство на инкрустацията, цизелирането (бел.ред. гравирането), емайлът и позлатата – тогава шрифтът става идеално точен, благороден и нежен като сън, хармоничен и гъвкав като мисълта, която отразява; най-сетне той се отделя завинаги сам за себе си, и като едно ново изкуство.
Специализиран и съвършен, той търси вече само своите закони, напущайки книгата, за да се предаде на собствената си стихия. Той се възвисява в цел сама за себе си, изключващ накрая смисъла на текста пред собствената си многоличност; минава триумфално всички граници, всички възможности: менютата, фамилните покани, дипломите и възпоменателните адреси, банкнотите и пощенските марки, за да постигне последното си съвършенство, крайния си блясък, идеала на графичното изкуство. Той използва всички техники, все още несигурен в опасността да бъде подправен, наказва дори със закон всеки опит; взема на помощ химията, оптиката, тънката механика, най-сетне самодоволно се възцарява, като рядък екземпляр, в идеал за колекционерите, заключен грижливо в касите и трезорите, за да остане завинаги там.
Ала така той става странно откъснат от живота, безименен, абстрактен; пречистена в безпогрешността на техниката, неговата форма кристализира: вместо знак за окото, тя става отражение на една същина: на неговата. Защото, преминал през етапите на ежедневното, той носи в себе си само границата на епохата, в която отекват националните особености, расата, традицията и културата; така той става историчен.
И, завръщайки се в кръга на живота, той остава до края безстрастен, ала винаги буден свидетел на Времето.
РЕДАКТОР
Стефан Пеев
издател, графичен и шрифтов дизайнер