ШРИФТ

Липсата на тази дума в езика ни показва, може би, че бълга­ринът не е имал никога нужда от онова, което тя изразява, Шрифт – буква, ала и нейната мярка; писмо – но заедно с него и вида, формата и структурата му; едно наистина широко по­нятие, което включва калиграфията, гра­фиката, декоративното изкуство и неговата по­следна рожба – плаката. – Изкуството да се пишат букви, да се украсят, но и да бъдат наредени, ком­бинирани, композирани; онази стилова про­блема, отначало свързана тясно с книгата, а след това отхвърчала далеч в жи­вота, преляла на улицата, отразяваща автоматично всекидне­вието, вечен спътник на тълпите.

Може би тази безгранична власт на шрифта се корени отна­чало в самата същина на нашето, новото време: в бързината на съобщенията, в точността на машините, в еднаквостта на раз­писанията – в онзи сложен комплекс от форми, движение и темпо, тъй присъщ на големия град и тъй неразделно свързан с неговите обитатели. И тези обитатели, сами съставна част от улицата, превърнати в автомат, сигнал или цифра, насо­чени по най-късия път и най-малката съпротива – носят със себе си и едно ново познание: на шрифта.

Защото модерният човек не гледа: той чете. Окото му от­давна е престанало да се отдава на съзерцания, да се любува или мечтае – той няма за това време: той трябва да прецени с един поглед, да се ориентира с една дума, да съоб­рази с един жест – и по необходимост той търси най-очевидното: сигнала, белега, надписа, шрифта. И този шрифт трябва да бъде също като неговата мисъл: лаконичен, ала отчетлив, оригинален, ала правилен; достатъчно голям, за да бъде забелязан, ала дос­татъчно къс, за да бъде прочетен с един поглед. И най-сетне, той трябва да бъде съставна част от улицата, без да пречи на погледа: да се съчетава с правилността на фасадите, с геомет­риката на релсите или жиците на пътуващитe тренове, омни­буси и трамваи; да бъде едновременно орнамент и реклама, разписание и архитектурна форма, съоб­щение и украса. Така той е получил една еле­ментарна стегнатост, която го прави единен и универсален; прост, без никаква украса: черен върху бяло или златен върху черно, информиращ и удобен, изкусно съчетан с камъка, емай­ла и стъклото, почти винаги еднакъв.

Това е типичният шрифт на ежедневието, на онова, което немците наричат Verkehr или Betrieb: редовният пулс на града, правилният кръговрат на движението, пазаря и работата – ав­томатичността на живота. Това са витрините с надписите и це­ните в тях, гишетата, фир­мените табели, часовниците, сигнал­ните показатели и рекламите. В тях буквата е съчетана с над­писа по най-късия път, в най-малкото място: геометризирана, икономична, безпогрешна – една истинска почивка за окото, ала тъй отчетлива, че да се запечата завинаги и в най-беглия поглед. Американците са, може би, най-големите майстори на тоя шрифт: в техните надписи на омнибусите, чакалните, ули­ците има някаква изключителна системност, една светкавична четливост, която про­сто хипнотизира с очевидността си – и с онази необяснима изразност на формата, която е едновр­еменно сигнал, съвет, упътване, предупреж­дение.

Ала доведен до своята крайност, опростен и безличен, този шрифт става накрая банален; той не привлича вече внимание­то. Окото на мину­вача е преситено с него: запечатвайки авто­матично формата му, то престава да го вижда, тогава всяко на­помняне е безполезно: надписът се смесва с милиардите си подобни и престава да съществува. И за да бъде все пак проче­тен, шрифтът става други: той слиза от улицата и се специали­зира, става самостоятелен и необикновен, приема измамливит­е преображения на сензацията, на пара­докса, на чудото: той избухва с хиляди отражения в плаката.

Плакатният шрифт е най-непостоянният, най- бруталният, най-художественият. Той взема фор­мите си отвсякъде: от ста­рите гравюри, от иконописите, от галантните литографии; съ­четава живописното с печатното, декоративното с графичнот­о, историчното с модното; най-сетне, недоволен, той създава свой собствен стил. И този стил е тъй гъвкав, бляскав, своен­равен и могъщ, както и душата на големия град: онова жадно устие, гдето модата, порокът и сензацията се сливат в шеме­тен кръговрат. Така плакатният шрифт е безкрайно нюанси­ран, изкусно вплетен с орнамента и рисунката, ала винаги не­посреден, гротескен и светкавичен, за да прикове и оча­рова окото на тълпата. Парадоксалното в него е онова безименно приспособяване към вкусовете на деня, съчетано с културната изтънченост на високото изкуство; едновременната му попу­лярност и презрителна субективност – и най-сетне онази чистота и кристаличност на стила, които го правят празнично­то дете на рекламата. И понеже с това художествената му стойност започва да получава все по-голяма трайност спрямо мимо­летното му съществувание на улицата, той се при­бира най-сетне – пречистен и луксозен – върху корицата на модно­то списание.

Това е илюстрованият журнал, магазинът, светското списа­ние, което трябва да бъде по-скоро прегледано, отколкото прочетено: в чакалнята, във вагона, в кабинета – всичко, което големият град излъчва непрекъснато: модата, събитието, удо­волствията. Така илюстрованият журнал става само есенция на улицата, откъснат от лакомото око на тълпата. За да приеме вече интимните форми на близкото общуване, шрифтът го следва: концентриран, намален в мащаб, пречистен по боя – той става графичен. Експлозиите на пла­ката изгубват ексцент­ричността си на про­спекти, за да се смирят в рамките на стра­ницата; шрифтът вече няма нужда да крещи на окото: той му разказва сега; той става неразделна част от книгата, от форма­та, от печатарската техника; рекламата малко по малко отс­тъпва на духовния интерес, забавата минава незабелязано в потреба на изкуство; най-сетне мимолетният илюстрован жур­нал се превръща в художествено списание, в художествена книга. И там шрифтът празнува най-големите си великолепия.

Изкуството да се издаде една художествена книга: заглавна­та корица, илюстрацията, винетката. – Буквата, която добива особения смисъл на текста; която следва душата на книгата, за да преплете образността на стиловата форма с неви­димото на идеята; онази крайна граница, гдето дума и буква стават едно и също: шрифт. Уилям Морис създаде в Англия този странен жанр от художествената индустрия, който и до­сега прави анг­лийската книга ненадмината, – а после дойдоха на помощ бла­городството на баграта, великолепието на материала, съвър­шенството на техниката: цветният печат върху кожа, дървена­та гравюра върху пергамент или тъкан; тънкото изкуство на инкрустацията, цизелирането (бел.ред. гравирането), емайлът и позлатата – тогава шрифтът става идеално точен, благоро­ден и нежен като сън, хармоничен и гъвкав като мисълта, коя­то отра­зява; най-сетне той се отделя завинаги сам за себе си, и като едно ново изкуство.

Специализиран и съвършен, той търси вече само своите за­кони, напущайки книгата, за да се предаде на собствената си стихия. Той се възвисява в цел сама за себе си, изключващ накрая сми­съла на текста пред собствената си многоличност; минава триумфално всички граници, всички възможности: ме­нютата, фамилните покани, дип­ломите и възпоменателните адреси, банкнотите и пощенските марки, за да постигне пос­ледното си съвършенство, крайния си блясък, идеала на гра­фичното изкуство. Той използва всички техники, все още не­сигурен в опасността да бъде подправен, наказва дори със за­кон всеки опит; взема на помощ химията, оптиката, тънката меха­ника, най-сетне самодоволно се възцарява, като рядък ек­земпляр, в идеал за колекционерите, заключен грижливо в ка­сите и трезорите, за да остане завинаги там.

Ала така той става странно откъснат от живота, безименен, абстрактен; пречистена в безпогрешността на техниката, него­вата форма кри­стализира: вместо знак за окото, тя става отра­жение на една същина: на неговата. Защото, преминал през етапите на ежедневното, той носи в себе си само границата на епохата, в която отекват националните особености, расата, тради­цията и културата; така той става историчен.

И, завръщайки се в кръга на живота, той остава до края без­страстен, ала винаги буден свидетел на Времето.

РЕДАКТОР

Стефан Пеев
издател, графичен и шрифтов дизайнер